16/08/2025
„Наскоро чух един цитат: „Прави това, което обичаш, и всичко останало ще последва.“
След дълго време, прекарано в дълбините на фотографията – скитайки от жанр в жанр, задавайки си въпроси и търсейки какво точно искам да правя в това изкуство – стигнах до заключението, че моето изкуство трябва да задава повече въпроси, отколкото да дава отговори. То трябва да докосва хората, да кара зрителя да мисли, да изследва и да се преобразява.
Това ме доведе до осъзнаването, че правилният път е да следвам всичко, което има смисъл за мен, и чрез него да се опитам да помагам на другите.
Фотографският проект, който ви представям – „Не бях аз“ – е свързан с дълбоко вкоренените детски рани, заключени в нас. Тези рани ни пречат да следваме онова, което истински искаме. Всяко „Не можеш“, всяко „Не бива“ и всички онези моменти, когато хората, които трябваше да ни бъдат опора, не бяха до нас – не за да ни покажат правилната посока, а просто за да ни подкрепят в избора на нашата собствена.
Както казва психиатърът Габор Мате: „Не е травмата самото събитие, а онази вътрешна рана, която оставя в нас.“ Именно към тези невидими белези насочвам обектива си.
„Не бях аз“ е проект, в който искам да изследвам неизвестното – онова, което е погребано толкова дълбоко в нас, че дори не осъзнаваме колко силно ни спира. Какво би означавало да се освободим от тези тежести?
Това е изследване на всички определения, които някой друг е наложил върху нас, но които всъщност не са наши. На всички действия, които не сме извършили от собствено желание, а защото са били отпечатани в нас още от ранното детство. Както пише Алис Милър: „Раните от детството не изчезват – те продължават да живеят в нас и оформят нашия живот, докато не се осмелим да ги видим.“
„Не бях аз“ е гмуркане в дълбините на себепознанието – за да научим повече за себе си, но най-вече за всичко онова, което е било вградено в нас като закон и правило, преди още да имаме възможност да открием собствената си идентичност. И да съумеем да го пуснем.
Това е проект за онези моменти, когато отчаяно сме искали да избягаме, да се освободим, но не ни е достигала сила – и сме живели години в илюзия, изгубили себе си, още преди да сме имали шанса да разберем кои сме.
Още преди да успеем да се открием, ние вече сме започнали да изчезваме – превръщайки се в онова, което другите искат да бъдем, и в нищо от онова, което ние самите истински желаем.
„Не бях аз“ е проект, в който се надявам все повече хора да разпознаят себе си – и да осъзнаят, че проблемът не са те самите, но решението е в тях. Че те не са тяхната болка, а тяхното щастие. Че невъзможността да следваш себе си, да откриваш и да се променяш, не е мираж.
Всеки от нас е безкрайна вселена – пълна с изригвания. И именно от тези изригвания се раждат най-красивите сияния.
А аз вярвам, че изкуството е най-чистата форма на изцеление – защото то ни позволява да превърнем болката в светлина, а раните – в сила.
Искрени благодарности към Недялко, който пътува километри, за да осъществим тази фотосесия. Който винаги се впуска без съмнения и в най - щурите ми идеи. Които стана в 5:00ч. сутринта, за да бъдем на локацията по изгрев. Който изтърпя заедно с мен целия студ и погледите на преминаващите хора. И не на последно място - затова, че като приятел е неотлъчно до мен, давайки ми сили и кураж да продължавам.
⸻
I recently heard a quote that said, “Do what you love, and the rest will follow.” After spending a long time diving into the depths of photography, wandering from genre to genre, questioning and wondering what exactly I want to do in this art form, I reached a conclusion. I want my art to ask more questions than it gives answers. I want it to touch people, to make the viewer think, explore, and transform. This led me to the realization that the right path is to follow everything that holds meaning for me and, through it, try to help others. The photo project I present to you, “It Wasn’t Me,” is tied to the deep-seated childhood wounds trapped within us—wounds that keep us from pursuing what we truly want. Every “You can’t,” every “You shouldn’t,” and all the moments when those who were supposed to guide us in childhood weren’t there—not to show us the right direction, but simply to support us in choosing our own. “It Wasn’t Me” is a project in which I wish to explore the unknown. The things buried so deep within us that we don’t even realize how much they hold us back—and what it would mean to be free of them. “It Wasn’t Me” is an exploration of all the definitions that were placed upon me but are not truly mine. Of all the actions we did not take because we wanted to, but because they were imprinted on us from an early age. It is a dive into the depths of self-reflection—to learn more about ourselves and, most importantly, about everything that was instilled in us as law and rule before we even had the chance to know who we were. It is about all that we desperately wanted to escape, to break free from, but lacked the strength to do so—so we lived for years in illusion, having lost ourselves long before we ever had the chance to find out who we are. Before we could discover ourselves, we had already begun to disappear—turning into everything someone else wanted us to be, and nothing of what we truly wanted to be. “It Wasn’t Me” is a project in which I hope more and more people will recognize themselves—and realize that the problem is not them, but the improvement is. That they are not their pain, but they are their happiness. That the inability to follow oneself, to discover and change, is not a mirage. Each of us is an infinite universe—full of eruptions. And it is precisely from those eruptions that the most beautiful auroras are born.
