29/09/2021
"Наричай ме по име"
- Добър ден. Мога ли да ви снимам?
Никакъв отговор. Старата жена само вдига ръка и прави някакви странни знаци, сякаш загребва с шепа, а дървената тояга се изплъзва и тупва на земята.
- Да ви снимам може ли? - повтарям и размахвам сапунерката. Навярно не чува добре. От няколкото крачки разстояние си личи, че е на преклонна възраст. Оглеждам се, готова да подмина.
- Снимай, снимай... – показва се на малкото прозорче някакъв чичко и клати одобрително с глава. Щракам. Възрастната жена продължава да прави знаци с ръка, докато бавно се навежда за тояжката. Още секунда и разбирам, че ме вика при нея. Тъдява се радват на всеки, който минава през селото. Малцината му жители са къде по-близки или по-далечни роднини и новините между тях се носят по-бързо и от пощенски гълъб, подгонен от орел: кой къде отишъл, кой се оженил, каква е най-новата стока, докарана в магазина, на кой му изсъхнали посевите, кой си докарал телевизор, в кое семейство какво ще има за вечеря...Новините се предъвкват с дни и особено жените са повече от щастливи, когато видят непознат, когото да хванат на раздумка, за да попълнят запаса от информация, която после ще обиколи селото. Надвечер, преди мръкване, след като са свършили всичко, което е имало за вършене през деня, можеш да ги видиш, насядали мълчаливо, самички или по двойки пред вратите на къщите, които гледат направо към улицата. Защото тук дворове почти няма. В този скалист район, където върху пясъчника трудно се задържа почва, всяко късче земя се оползотворява докрай. Ето защо къщите са наблъскани една до друга, за да заемат колкото се може по-малко от равното място, което Пиринска Бистрица им е отстъпила.
- Как те викат? - едва дочаква да приседна до нея на дървената пейка и се извърта нетърпеливо към мен. Различно ме викат. Откакто се помня хората около мен винаги си намират свой начин да ме обозначат. От измислено от тях име, на уж галено, през тинейджърските „индиански имена”, та чак на фамилия. В най-ново време дори ми викат "човек", вместо по име. На някои отговарям, други още не мога да запомня и ме викат по няколко пъти, докато се усетя, трети като че за пръв път чувам, а ги имам от години...Дори най-близките хора около мен не ме наричат с рожденото ми име. Прякорите или "човек" сякаш ги извиняват и скриват страха им да покажат дори малко близост, наричайки ме по име. А дали изобщо го помнят как е, се чудя. И колко време е необходимо, за да забравиш как се казва някой човек.
Отварям уста да попитам как се казва бабата, но малкия пес пред пейката вече е докопал връзките на маратонката и ме залисва.
- А чия си, чия си? - продължава старата жена. Обръщам се и почти виждам лукавите пламъчета в едното й останало живо око. При положение, че хората тук си знаят и кътните зъби, е повече от ясно, че не съм рода. Инак досега да се е разнесло. Чия да съм? Забелязвам, че принадлежността или по-скоро приписването на принадлежност към род, занимание, интереси и т.н. от естествена склонност към припознаване с вече видяно се изражда в пълна неспособност за разпознаване на другия, когато тази принадлежност липсва. Тогава остава усещането за онази невидимост, която се бие със здравия разум в името на идентификацията . А може да е просто професионална деформация: първо, второ, трето име, известна фамилия, северняшки или родопски род, чужда жилка, месторождение, местоживеене. Картинката започва да се запълва. Година на раждане, възрастова група, семеен статус, деца. Така. Образование, училище, университет, специалност. Картинката се усложнява. Избор на думи, конструкция на изреченията. Безброй комбинации за едната идентификация. По-трудно е с малките. Когато си на 18, 19 или 20 години и няма какво толкова да напишеш и листът стои почти празен. Но винаги се намират отправни точки за идентификация. Така де. Влиза ли в кутията или влиза в кутията. От чии е.
- Ничия не съм.
- Ми що чиниш тука?
На местните тия не им минават. Задават директни въпроси и очакват разбираеми отговори. Не може сама мома, ничия, да се размотава по дивите села ей тъй. Сигур ще да има нещо нечисто в тая работа. Пък може и да се е чалнала като онази булка от горната махала, дето цяло село я знае. Мълча. Напоследък често ми задават въпроси, на които нямам отговори. Гледам объркания й поглед и леко ме напушва смях. Мачкам бележника в джоба и се опитвам да оправя подгънатите краища. Странна работа. Обикновено аз задавам въпросите. Точно тези въпроси. Макар и не с тези думи.
- Чух, че ви е много хубаво селото и рекох да го видя.
- Ааа, хубаво е, хубаво е, ама много пусто. Никой не остана.
И като заприказва тази жена...
с. Пирин
2010
